Превратната историческа съдба на Добруджа и големите миграционни движения са събрали в този регион преселници от почти всички краища на България. Дошли през ХІХ - ХХ век от Тракия, Балкана и Северна Добруджа, те донасят със себе си особеностите на своя бит и традиции. В продължение на векове различните етнографски групи са в процес на активен културен обмен и взаимодействие. Тази специфика на областта дава основание на Михаил Арнаудов да отбележи, че "Добруджа ни дава в миниатюра етнографска картина на половин България".

Етническото единство и регионалното многообразие намират своята най- ярка проява в традиционното облекло. Костюмите се характеризират с ярка художествена оригиналност, изискан силует и показват усета на добруджанката към красивото. Удобни, практични и с богата декорация, традиционните носии присъстват в ежедневния и празничен бит и са свързани със социална принадлежност и семейно положение. Изчистените форми и колорит са постигнати чрез умело прилагане на орнаментална украса, разнообразна тъканна и везбена техника.

В края на ХІХ - началото на ХХ век в Добруджа се обособяват два основни типа носии - "фустени " и "сукманени". Ризата е обикновено с туникообразна кройка, извезана с растителни орнаменти по краищата на полите, ръкавите или пазвата. Над нея се облича фуста / набрана пола от прави или разкроени платове/ или сукман. Женският костюм се освежава и допълва от разнообразни по колорит и начин на изработка престилки, колани и кърпи.

Една от най - многобройните етнографски групи са преселниците от Северна Добруджа. Те идват тук през 1940-1941 г. след връщането на Южна Добруджа към България. Населението всъщност в по- голямата си част е тракийско, изселило се в началото на ХІХ век. Костюмът на тази група притежава ярък колорит, постигнат от съчетание на интензивни зелени, жълти, розови, оранжеви, сини цветове. Престилката е от тънък домашен плат, подбран умело да хармонира на сукмана. В двата странични края има бордюр от тъкани орнаменти. Забраждането е с големи квадратни кърпи с копринени ресни - "чумбер". Характерни са и украсените с разноцветни мъниста, с различни стилизирани геометрични и растителни орнаменти синчани обувки и колани.

Локална разновидност на тракийската носия е вайсалската. Населението произхожда от с. Вайсал, Одринско. Характерни са ризата, везаният " чукман" или " белкосникът", едноплата, дълга престилка, украсена от отбирани "на дъска" орнаменти, редуващи се по цялото поле в разноцветни ивици.

Друга разновидност на тракийското женско облекло е характерна за селата Мали извор и Алфатар и се носи от преселниците от Сливенско. В своя традиционен вид тя почти не се е запазила. Под "алфатарска носия" днес се разбира един по- късен вариант на облеклото, което има голямо разпространение в Добруджа през 20-30 години на ХХ век. Ризата е украсена с копринени кенари и разноцветни конци по съединителните шевове, по ръбовете на полата или ръкавите. Фустата е набрана, изработена от раирана тъкан в червени, бели, сини цветове и тъкана престилка с изпълнено с геометрични мотиви поле. Жените покриват главите си с бели памучни "ръченици".

Мъжкото облекло се отнася към чернодрешния тип, разпространен в цяла България. Дрехите са изработени от аба в кафяв или черен цвят, украсени с гайтани. Костюмът се състои от риза от памучно платно, пояс, широки, "дънести" гащи - потури, елече без ръкави, калпак от овча кожа и др.

Традиционните носии най - ярко илюстрират етнографската пъстрота на българското население в Добруджа. Пред първата половина на ХХ век в добруджанското народно облекло настъпва процес на интеграция, като степента на запазване на локалната специфика е различна за отделните етнографски групи. Като резултат се оформя и разпространява нов тип костюм, в който значително се заличава местното своеобразие на отделните етнографски групи.